"Любов"
Франция, 2011 г.
Режисьор: Михаел Ханеке
Сценарий: Михаел Ханеке
С участието на: Еманюел Рива и
Жан-Луи Тринтинян
Оператор: Дариус Хонджи
Музика: Франц Шуберт
Жанр : Драма
Продължителност: 2h06
Издаден: 24/10/2012
Синопсис : Жорж (Жан-Луи Трентинян) и Ан (Емануел Рива) са осемдесетгодишни, пенсионирани учители по музика. Дъщеря им Ева (Изабел Юпер), също музикант, живее със семейството си в чужбина. Един ден Ан претърпява инцидент. Жорж забелязва, че Ан има хемиплегия (парализа на едната половина на тялото.) Любовта, която обединява тази двойка, ще бъде подложена на изпитание.
Който е запознат с творчеството на Михаел Ханеке знае, че режисьорът е известен с провокативните си филми, доста по-умел в това да ни потопи напълно в драмата, отколкото да ни поднесе сладката страна на любовта. Въпреки това "Amour"/"Любов" заслужава името си, защото зад суровостта на историята наистина се крие една голяма любовна история, тази от миналото, за която се досещаме, и тази от настоящето, която срещаме. Ханеке не създава (и вероятно никога няма да създаде) мелодрама с горещи сълзи, но притежава силата, елегантността и сдържаността на героите си. Неговите филми са шедьоври, всеки един уникален, допринесли за любовта на зрителите, но и за признанието на критиците, списъкът с неговите отличия е голям. "Любов" носи изключителен успех за Ханеке, за актьорите, както и за целият екип, работил върху филма: носител на почти всички престижни европейски награди, като Златен Глобус, Златна Палма, Сезар и др., през 2013 печели Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Сигурно е било голямо предизвикателство за режисьора да намери двама актьори на тази възраст, които да са толкава истински в ролите си, за да предадат цялата емоция на тази последна любов. И да, намерил ги е. Еманюел Рива става популярна през 1959 година с филма на Ален Рене, екранизация по историята на Маргьорит Дюрас "Хирошима, моя любов". Жан-Луи Трентинян има изключително богата филмова кариера, а една от най-известните му роли е във филма на Клод Льолуш "Мъж и жена". Актьорът се завръща точно за тази роля след 14 години, за да сподели по изключително вълнуващ начин дълбоката интимност на двойката пред лицето на смъртта.
В началото на филма откриваме двойката пенсионирани учители по пиано, които блестят сред зрителите на концертна зала, те присъстват на концерт на бивш свой студент. Те са толкова истински, изпълнени с енергия и любов. (Начинът, по който Ханеке ги снима, търсейки истината дълбоко в погледа им, в най-малката гънка на кожата, ни говори достатъчно за техните характери).
Жорж и Ан се прибират с автобус. Установяват, че ключалката на апартамента им е била разбита. От този апартамент те няма да си тръгнат. На следващия ден Ан се чувства зле. Това е първият признак на болест, която ще я унищожи, но на която любовната връзка ще устои, ще се преоткрие, с нови думи и жестове. Прелестни думи и жестове, които възникват спонтанно, като парад при всяка нова атака на злото.
Какво остава от любовта на Жорж и Ан? Снимки от албум. Призрак на пианото. Достойнство, което трябва да се запази. Поредица от картини, няколко пейзажа, които представляват колкото вътрешната интимност на апартамента, толкова и отворените, фиктивни пейзажи, към които никога няма да се завърнат. След като състоянието на Ан се влошава, дъщеря ѝ Ева не се завръща, за да се погрижи за болната си майка, тя продължава да бъде заета със себе си. Единствено в последната сцена идва, за да премине през празния апартамент. Трагичният епилог избухва като предупредителен изстрел в лицето на зрителя, онемял от историята, колкото дръзка, толкова и гениална.
Ако Ханеке успява да направи толкова голям филм в толкова малко пространство, само с двамата си актьори и малкото други, които внасят присъствие от външния свят, това е, защото той владее своето изкуство със страхотна прецизност. Любовта може да бъде разказана по много начини и в това е нейното величие. Лек хумор в малки щрихи в голямото изкуство. Импромптю на Шуберт, Бетовен за пиано, които изпълват пространството на всекидневната, всяка картина е оставена на въображението ни да галопира към светещи брегове. Този филм е за възможната любов, но и за вярата в човека и неговата свободната воля. Какво напомня Ханеке по време на връчването на Златната палма на филмовия фестивал в Кан: „Благодаря на съпругата ми, която ме подкрепяше в продължение на 30 години. Този филм е малка илюстрация на обещанието, което си дадохме”.
Коментари
Публикуване на коментар