Страховете и защо трябва да се отървем от тях...

Има различни думи, с които наричаме чувството страх: тревожност, понякога фобия, понякога паника... Изглежда че има много начини да опишем това чувство, но има разлики между всичките тези термини. Тук ще се фокусирам върху това човешко преживяване, което наричаме страх. Страхът като опит от преживяване засяга както емоционалните, така и физическите области от живота на човек. Ключовите думи на нашата тема ще бъдат „страхът като емоция“, симпато-адреналинов комплекс, „страхове“ като симптом, естеството на страха като емоции, естеството на „страх като симптом“. И на първо място, общото разбиране, че посланието за „страх“ се разбира в психологията не като призив за „премахване на страха“, а като начин да се разбере какъв недостиг на ресурси съществуват в рамките на ежедневието, какви са трудностите в конкретната ситуация и да се помогне за възстановяване на тези ресурси.

Страхът като емоция и страхът като симптом

Преживяването на страха като емоционално преживяване е неразделна част от човешкия живот. Емоцията на страха е естествена част от ситуация, в която има нерегламентирана връзка (напрежение, дефицит, конфликт) на отношенията, има опит на неочакваност или опит на очакване на нещо, което трябва да се случи в бъдеще. Емоцията на страха е част от комплекс от ориентиращи реакции, без които е трудно да си представим живота на което и да е живо същество. Ще разпознаем това емоционално преживяване като органично, естествено и абсолютно необходимо в организацията на човешкия живот. Кога обаче е наложително да потърсим психологическа помощ, за да се почувстваме "освободени от страха", кога страхът е вреден за психическото ни здраве?

Аз като психолог мога да споделя, че най-честото „оплакване“ сред клиентите по отношение на себе си е "страх". Дори още по-конкретно, в работата ми като детски психолог,  много родители се обръщат към мен, обезпокоени от страховете на детето си. Наясно съм, че в тези случаи говорим за някакво „замразено преживяване“, някаква фиксация, която се различава значително от това как се проявява спонтанната и гъвкава реакция на естествената емоция страх в дадена ситуация. Аз например обръщам внимание на това как точно тези "недостатъци" са организирани в личното поле на детето, които създават основата за това болезнено чувство. Целта е да се възстанови целостта и спонтанността за нормалния живот на човек, бил той възрастен или дете. „Страхът“ се разбира предимно като сигнал за предстояща неприятност. Това е „симптом“ - един предвестник като морски фар, който предупреждава за буря, който в същото време ни помога да намерим областта на дефицит (зоната на нарушение). Т.е., не самият „замразен страх“ е обект на внимание, а какво се крие зад него. 

Възбудата и страхът инстинктивно възникват в човешката психика в ситуации, в които старата съществуваща представа и новата все още не са регламентирани и всички реакции са комплекс от ориентиращи реакции. Този "показателен" страх се изразява в безпокойство, вълнение, към което се присъединяват двигателните компоненти. Реакцията се задейства, ако нещо ново започне да се появява в ситуация, която е външна за човека, но достатъчно провокираща. Възбудата се проявява когато има нови събития или нова информация, на които се реагира инстинктивно. Да кажем, че всички ние имаме тези инстинктивни реакции (комплекс от симпато-адреналинови реакции) към промяна в ситуацията. Всяка нова информация променя ситуацията, поради което тялото се подготвя за отговор. Какво да правя? Да бягам или да се боря? Какъвто и да е изборът, то той ще е инстинктивен.

Не само страхът, но и другите емоции, които хората изпитват в трудни за тях ситуации са естествени. Много „отрицателни емоции“, сред които и срам, и скръб, често се считат за „неприемливи" и плашещи. Родителите, загрижени за децата си, се опитват да ги „отърват от негативните чувства“, водени от добро и за добро, но техните реакции и поведение са насочени към отвличане вниманието на децата от „негативното“, родителите всъщност забраняват на децата да „изпитват чувства“, нарушават принципа на спонтанността на развитието на чувствата в дадена ситуация, което е твърде неправилно.

Един пример за това как се организира тази ситуация въз основа отношението към афекта на мъката и скръбта. И по аналогия със „скръбта“ е по-добре да се разбере как функционира емоцията на страха и какви са опциите за отношението към тази емоция. Факт е, че в човешкия живот настъпват загуби. В сферата на човешките отношения, в материалната сфера, подобни събития не са рядкост, а страданието е естествена реакция към променящите се ситуации. Много родители смятат, че не трябва да говорят пред детето си за смъртта, че ако назовават нещата с истинските им имена те ще се травмират завинаги. Поради това казват: "баба замина на небето, тя е добре там". Да не забравяме все пак, че всичко зависи от възрастта на детето. При всички случаи важи правилото, че трябва да се даде някаква информация за случилото се, която да не е твърде подробна, но да е честна, най-вече да се говори конкретно. Децата може да не могат да си представят, че смъртта е нещо постоянно, необратимо, поради това то ще задава много въпроси, а тук препоръчително е да се отговаря откровено. Да се спрем на мъка поради ревност. Има ли толкова болезнено чувство, толкова негативни мисли, несигурност, страх и притеснение относно нежелана загуба на нещо, което човек цени, като  например любовна връзка. Как реагираме когато децата изпитват подобни чувства? Не само в случаите, когато се появи друго дете, което ще отнеме единствената любов на мама и тате, но си представете и други ежедневни, наглед незначителни случаи. Дете,  чиито любими играчки родителите са забравили на вилата, или дори изхвърлили. Детето няма да остане безразлично, то ще продължава да се притеснява за известно време, преживявайки всички етапи на скръбта: то е обидено, то е ядосано, твърде раздразнено а след това малко по малко ще започне да се преориентира. Такава реакция е нормална. Родителите обаче са разстроени от „негативните чувства“ на детето и се опитват да го предпазят от всички тези негативни чувства. Те го разсейват, обещават му нови играчки... Почти невъзможно е да си представим, че детето ще се съгласи веднага и ще "превключи" към нова емоция, но то се чувства "виновно" заради реакцията си, и за да угоди на родителите, то ще трябва по някакъв начин "да премахне" чувствата си, или ... да ги скрие. Постепенно свиква с това, потиска емоциите си, а родителите му се радват, затова детето започва да възприема този модел на поведение като нормален. А защо е това "самодоволство" на родителят? Защо не осъзнава, че е поставил детето си в "състояние, отделено от себе си"? Подобна липса на емоции в бъдеще поражда недоразвитие или недостатъчност на емоционалната интелигентност. Правилно в случаят е детето само да се ориентира към избора на играчки, игнориране на старите или предпочитания към новите. 

Да вземем чувството "гняв". Какво се случва, когато предложим на детето да даде играчката си на друго дете, а то откаже. Това е адекватна емоционална реакция. Реакцията на родителите често е следната, смея да твърдя въз основа на практиката ми. Изземват насила играчката, за да я предоставят на друго дете, което е на гости или с което поделят обща игрова площ, наричайки детето си "егоист". В резултат детето се гневи и плаче. Но забележете, че ако детето ви с охота раздава играчките си това означава, че то не разбира и не мисли за нещата, които притежава като за "свои", като за нужни ... дали ще притежава играчки или не за детето няма никакво значение, следователно то не показва никаква реакция на променящата се ситуация, а това е тревожно. Реакция е и когато детето доброволно дава играчките си, което е проява на добър жест и емпатия. Въпрос на характер. Ако детето изпитва отрицателни емоции, ако е наранено и гневно заради това, че родителят принуждава подчинение, причинявайки скръб на детето си, то това означава, че тези родители се нуждаят от психологическа подкрепа. За детето това е равносилно на чувството на ревност при възрастните. 

Така че страхът е показател за липса на регулация или организация, както и липса на опит. 

Първият тип фиксирани страхове това са ирационалните символични страхове, който се наблюдават и при възрастни и при деца. При възрастните се проявяват в сънища, фантазии, особено в период, когато се чувстват изчерпани емоционално или физически, burn out. Това са всевъзможни ужасни картини, които сякаш се появяват от нищото. Наричат се dreams ​​фантазии. Понякога, когато заспивате след умора, нещо проблясва пред очите ви, там в сенките. Мисля, че поне веднъж в живота си всеки от нас се е заблуждавал за някаква сянка в тъмното, нещо което е мистериозно и зловещо. По своята същност това е резултат от дефицит в областта на пряко психофизиологичното регулиране. Физиологични процеси, сигнали на сетивната система, емоционални сигнали от опита на общуването със света - всички тези импулси се реализират и развиват в организма и не намират начин да влязат в полето на активното ни поведение спрямо външния свят. С такова спиране на процесите на обмен на енергия някои от импулсите се блокират и по време на обработката им психиката създава символични картини.

Механизмът при децата за създаване на такива образи помага на крехката им психика да се справи с потока от информация. Принципът на създаване на такива страхотни изображения е "прехвърляне на сигнала от телесното към визуалното". Най-вероятното „чудовище“ на подобни страхове са ужасни образи от страшните истории, с които "се срещат" децата, било по телевизията, било в разказите на други деца.

Вторият тип са фиксираните страхове, в резултат на незавършени събития от миналото.

За да познаем страховете от този тип, можем да използваме думите „беше - стана“.

Механизмът за появата на този тип страхове е следният: някакво събитие в миналото, отдавна изгубило актуалност, но оставило сериозен отпечатък в настоящето. В подобни ситуации "следата" се активира и настъпва силно безпокойство.

Например, година преди срещата ми с дете, то е било нападнато от други деца в училище, то искало да избяга, търсило е помощ в лицето на други деца. Но ситуацията се развива така, че то дори не можело да извика или най-малко да се защити или избяга. Просто е понесло бой с ученически раници по главата. Детето, изпитало толкова силна възбуда, че не било способно на никакво физическо действие. Но какви ситуации възникнали днес биха предизвикави отново силно вълнение у детето? Всяка, в която ще има травматичен външен фактор, дори той да е съвсем "невидим", мирис на нещо, цвят, якето на някой от нападателите, коса, очи... Следователно това "действие" никога няма да бъде завършено, детето ще бъде под вълнение винаги в резултат на някоя ситуация, а детето, подложено на естествени физиологични промени, включително хормонални промени, ще бъде повлиявано, ще бъде повлияно и поведението му, разбира се, но факт е, че то ще разпознава често страха като емоция. 

Третият тип фиксирани страхове са депресия и тревожност.

Определяме третият тип като случаи, които нямат конкретен травматичен епизод, който да предизвика асоциация. Човекът сякаш е загубил част от способността да се адаптира. Дори в ситуации, с които се е справял лесно и без проблем. Най-често страхът възниква в резултат на предишна загуба или голяма промяна в живота. Подобна реакция на загуба се различава от втория тип страх по това, че страхът се проявява по отношение на хората, в които сюжетът на загубата или сюжетът на конфликта на ситуацията не са свързани пряко, нито косвено.

Пример за конфликт е, когато дете на разведени родители започва да изпитва страх и училищна тревожност, изправянето пред черната дъска води до сериозни панически атаки. Имах случай с дете, което беше прекарало ваканцията си безгрижно и много щастливо на село при баба си, но в края на лятото започна сериозна болезнена емоционална реакция в отговор на паниката и страхът. Страх от всички онези хора или ситуации, с които на пръв поглед няма никакви свързващи събития.

Четвърти тип фиксирани страхове. Срам и страх

Страх, съчетан със срам. Проявява се по следния начин: дете или възрастен се страхува да говори пред други хора, започва да изказва нещо, но в даден момент страхът блокира думите. В почти всички случаи този страх е свързан със социални ситуации. Понякога се нарича социална фобия: страх, който е реалистичен - детето се страхува да бъде изпитано, вероятно не си е научило урока, но в другият случай, когато е неадекватен на ситуацията, той е по-ирационален от обичайния страх, не заради това, че ще бъде изпитан, или че ще получи слаба оценка, страхът е свързан с паника и ужас.

При възрастните можем да наблюдаваме подобен страх след развод, след загуба на работа... въобще следствие ситуации на загуба - изразява се в пасивност и нежелание да правим неща, да работим, страх, който ни пречи да вземаме дори и ежедневни решения, затова отлагаме безкрай.

Петият вид страх. Невроза. Вътрешен конфликт.

Причината за този тип страх е напрежението, породено от вътрешния конфликт между мотивите и целта. Най-често това са неприятни спомени, натрупани в ранна детска възраст в общуването с родителите. Неудовлетворената потребност от внимание е изкривена в подсъзнателното желание човек да бъде губещ. Това означава, че дори и в реалното пространство да не се случва нищо опасно, то „вътрешното” пространство на човешката душа се бори с триадата: „Мога, искам, имам нужда... но не се извършват никакви действия, само оплакване” Вътрешноличностният конфликт е коренно различен от повтарящите се ситуации. В този случай човек е „заседнал“ в действието си в следствие преживяване на стресова ситуация. Неврозата може да бъде отключена от емоционален шок (при военни действия, смърт на близък човек), от материални трудности или преумора

Шестият тип фиксиран страх: налудна активност. 

Това е тревожност и страх, които могат да умопомрачение, което се характеризира със загубване на контакт с реалността и дълбоко нарушаване на връзките с другите хора. Понякога може да се отнася до психотична депресия или до временна интоксикационна психоза, причинена от приема на различни медикаменти, включително наркотици и алкохол. 

Седмият тип. Характерологични страхове.

Много хора могат да се оплачат от такива акценти. В по-сериозни случаи се смята за патология на характера и типология на характера. Да речем, че в живота на зрелите хора намираме някои фиксирани и неподвижно фиксирани страхове като начин за организиране на отношенията ни в социума. Ако имаме фиксиран страх, следствие преживяване в ранна детска възраст, в същото време се страхуваме да действаме и да постигаме благосъстояние в бъдеще, стигаме до отхвърляне на "нещото" като необходимост. "Добре съм си така."

Осмият тип. Екзистенциални страхове

Може да е страх от смъртта. Страх от живота. Страх от самота. Страх от загуба на смисъл. Ако дете или възрастен мисли за тези теми, смятайки ги за особено важни, те стават толкова фиксирани, че се налага сериозна работа с психолог.

Защо се спрях на тази класификация на страховете? На първо място смятам, че всеки би могъл да направи първата приблизителна ориентация за себе си и да се съсредоточи върху това, което се случва в момента. Ако човек има някакъв здравословен проблем, то той нормално търси помощта на лекар, за да се оправи и почувства по-добре. Но понякога има проблеми и болка, които не са физически, които също трябва да се разрешат. Когато хората имат проблеми с начина, по който се чувстват или по който се държат, то те трябва да потърсят помощ от психолог или терапевт, терапевтичната интервенция е абсолютно наложаща, за да не се стига до проблем с психологичното здраве.