Често всичко започва като осъждане към някой от родителите заради обида от детството: „С мен бяха прекалено строги, не ме обичаха”; „Твърде много властваха над мен”; „Татко беше деспотичен”; „Мама не ми разреши да се занимавам с това, което ме влечеше”
Когато човек преминава с всичка сила през емоцията на недостатъчната любов и я освобождава, когато се отказва от това, което не е възможно да получи дори и от други хора и обърне фокуса на внимание от родителите към себе си, тогава става добра „майка“ и „баща“ за себе си и се научава да следва потребностите на своето „вътрешно дете”.
Понякога клиентите споделят, че след изчетена литература по въпрос, който ги безпокои, отиват при родителите си, развявайки бяло знаме за разясняване на отношенията, да поискат "сметка" или да получат отговор на толкова въпроси, които са ги измъчвали по време на тяхното израстване като личности. И тогава идва въпроса: какво не правя правилно, къде греша? Вярно, че ако се опитаме да открием информация по наболял проблем ще разберем, че чувствата, които ни вълнуват не трябва да се потискат, а да се изразяват, и то към човека, с когото са свързани. Логично, но светската логика е различна от психологическата. Ако на петгодишна възраст родителите ни не са ни купили играчка кола, не е нужно сега да се караме с родителите си и да им търсим сметка, за да се освободим от усещането за безполезност. Не е достатъчно дори да си купите истинска кола. Защо? Защото реалноста е различна от детските желания, първо, тя не се състои от събитията като такива, а от нашите интерпретации на тези събития. Второ, тя е населена от „вътрешни обекти“. Това са следи от нашите отношения със значими хора, един вид склад, в който са събрани всички надежди и разочарования, свързани с тях. Нашият гняв, раздразнение, отвращение, негодувание и други неприятни чувства са насочени повече към вътрешни обекти, отколкото към живи хора. Ето защо е необходимо да се разглежда самото преживяване и да се справим с чувствата от миналото, ако все още изпитваме раздразнение или гняв. Въпроса е, че трябва да потърсим отговора на въпроса не при родителите си, а като послание и какво можем да променим за себе си сега.
По време на работата ни във Франция
с групата Inner child (Enfant intérieur)*
29-годишен мъж се обърна към мен, да го наречем Y. На пръв поглед той правеше впечатление на изключително успял в бизнеса си човек, спокоен и физически много добре изглеждащ. Той се занимава с карате, още като дете е имал постижения и медали, после се заел и с преподаване, а сега притежава спортен карате клуб, но това което искаше да ми сподели е, че през целия си живот досега е преминавал от едно постижение към друго с надеждата да види одобрителния поглед на баща си, някога известен спортист по бойни изкуства. Много гняв се разкри зад неудовлетворената жажда за признание и първият импулс беше да потърси сметка от баща си за причинените му травми. Предложих му да поработим върху тази емоция не чрез реакция, а чрез изследване. Обърнахме се към детето, което някога е бил Y: момчето се нуждаеше от баща си и беше ядосано, защото не получаваше нужното внимание. Не беше възможно да прояви чувствата си, така че то сякаш беше замръзнало в едно състояние, което остава непроменено, но откъсвайки се от ситуацията, която му причинява болка. Чувствата в детството на това момче се оказаха доста разнообразни: гняв, тъга, страх, разочарование, които очакваха да се „размразят“ ... След известно време Y вече не обвинява баща си, днес те разговарят като нормални възрастни и дори ходят на риболов заедно ... От години натрупаното напрежение постепенно изчезна и стана ясно, че настоящето не се определя от миналото, а се създава тук и сега.
Състоянието на „детето“ е свързано с най-първичните нужди, мечти и желания, а решенията се вземат спонтанно, безгрижно и импулсивно.
Състоянието на „вътрешния родител“ има отношение към човешкото поведение, възприето отвън (обикновено от родителите). Тази роля се дължи на умишлени действия и се изразява в критично отношение към околните.
Състоянието на "възрастен", което естествено не зависи от физическата възраст на човека, се проявява в организираност, добро ниво на адаптивност, критична оценка, строга преценка и самоконтрол.
Родителите и конфликтите с тях, осъждането им, неприемането им ни пречи в живота, първо ни пречи да осмислим живота си като цяло, а след това и ни лишава от преживяването на "правилните" чувства, може да предизвика преживяване на собствената самота, ненужност, изоставеност. И не бива да игнорираме тези преживявания. Дори и да се окаже, че някои от проблемите са измислени, трябва да намерим "връзката" с нашите родители, защото ние, пораствайки, ставаме по-силни, а нашите родители все по-безпомощни. Съществува една теория, според която отношението към бащата залага персоналния успех в обществото, дали съответната личност ще среща затруднения, как ще бъде възприемана от околните, до какви позиции ще успее да достигне, какво място ще има в социалните контакти... Отношението към майката залага благоденствието в личните връзки, собственото семейство, отношенията със собствените деца, творчеството.
Inner child (Enfant intérieur)* В популярната психология и аналитична психология вътрешното дете е детски аспект на индивида. Тя включва това, което човек е научил като дете, преди пубертета. Вътрешното дете често е замислено като полу-независима подличност, подчинена на будния съзнателен ум.
Коментари
Публикуване на коментар