Уважението се отнася винаги само към лица, никога към неща. Последните могат да събудят в нас склонност и ако са животни (например коне, кучета и т.н.), дори обич (или и страх, както морето, вулканът, някое грабливо животно, но никога – уважение. Нeщо, което вече се приближава повече до това чувство, е възхищението, а това като афект, изумлението, може да се отнася и към неща, например към много високи планини, към големината, множеството и далечината на небесните тела, към силата и бързината на някои животни и т.н. Но всичко това не е уважение. Един човек може да бъде за мен също предмет на любов, страх или на възхищение, стигащо до изумление, и все пак да не бъде поради това предмет на уважение. Нeговото шеговито настроение, неговата смелост и сила, неговата власт, която има с ранга, който заема между другите хора, могат да ми внушат такива усещания, но все още липсва вътрешно уважение към него. Фонтенел казва: Пред един знатен човек се прекланям, но духът ми не се прекланя. Аз мога да прибавя: Пред един обикновен гражданин от по-долен произход, у когото виждам честност на характера в известна степен, каквато не съзнавам в самия себе си, моят дух се прекланя независимо от това, дали искам или не, и колкото и високо да изправям глава, за да не го оставя да не забележи моето по-високо положение. Защо това? Неговият пример ми напомня един закон, който съкрушава самомнението ми, когато сравнявам този закон със своето поведение и виждам пред себе си доказано на дело спазването му, следователно възможността той да бъде изпълнен. Мога дори да съзнавам в себе си същата степен на честност и все пак уважението остава. Защото, тъй като у човека всяко добро винаги е несъвършено, законът, нагледно показан чрез един пример, винаги съкрушава моята гордост, за което човекът, когото виждам пред себе си, чиято нечестност, която все още може да му е присъща, не ми е така известна, както моята, който значи ми се явява в по-чиста светлина, ми служи за мярка. Уважението е дан, която, искаме или не искаме, не можем да откажем на заслугата; можем в краен случай да се въздържим да го покажем външно, но не можем да попречим да го изпитваме вътрешно.
Имануел Кант, Критика на практическия разум
Уважението като оценка за безценността на личността
Уважението, което изпитвам към другите или което другите могат да изпитват към мен (observantia alliis praestanda), е следователно признание за достойнството (dignitas) у другия човек, т. е. достойнство, което няма нито цена, нито еквивалент, по който можем да разменяме обекта на почитание (aestimii). Съждението за нещо, като за лишено от ценност, е презрение.
Имануел Кант, Метафизика на нравите
Състрадание
Споделената радост и състраданието (sympathia moralis) са сетивно възприето (sinnliche Gefuele) удоволствие или неудоволствие от състоянието на удоволствие или страдание на другия човек (съчувствие, съпричастност), възприемчивостта към които е заложена в нас от самата природа. Но да се използва тази чувствителност като средство за насърчаване на активната и разумна добронамереност, е още един особен, макар и само условен, дълг, който носи името човечност (humanitus): човекът тук се разглежда не толкова като разумно същество, но и като животно, надарено с разум. Човечност може да се види в способността и волята да споделяме един с друг своите чувства (humanitas practica) или просто в чувствителността към общото удоволствие или страдание (humanitas aesthetica), което произтича от самата природа. Първият вид човечност е свободна и затова се нарича причастност (communio sentiendi liberalis, servilis) и се основава на практическия разум. Вторият вид човечност е несвободна (communio sentiendi illiberalis, servilis) и може да се нарече споделимост (както топлината или заразната болест), а също така състрадание, понеже тя естествено се разпространява сред живеещите близо един до друг хора. Задължения съществуват само по отношение на първия вид човечност.
Имануел Кант, Метафизика на нравите
Коментари
Публикуване на коментар