Трудният диалог с тийнейджърите




През последните години стана актуално да се говори за това колко е трудно да оставим децата в подрастваща възраст да вземат сами решения за себе си, да им гласуваме повече доверие и да ги насърчаваме към самостоятелност и самоуважение. Знаем колко труден е този преход – от детството към живота на възрастните, но можем да бъдем до тях без да бъдем прекалено загрижени за всичко.

Трябва не само да учим и възпитаваме децата си, но и себе си. Например на това – да им даваме повече свобода, повече независимост, като в същото време останем близки с тях. Можем да се опитаме да вложим повече чувство за хумор, повече усилие за създаване на отношения на доверие, да се научим да споделяме важните моменти за семейството. Със сигурност всичко това ще спомогне за доброто самочувствие на подрастващите.

Известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто казва: „Няма вече деца… Детето е личност. Бебето е личност, зародишът е личност. Не можем вече да глупеем в тяхно присъствие. Виждаме непрекъсната смяна на ролите родители – деца. Да няма деца вече деца би могло да се преглътне… Страшното е ако няма вече и родители”, „Ел”, Париж, февруари, 1994

Все по-често по време на практиката ми, родители споделят за нежеланието за разговор от страна на подрастващите, за създалата се „пропаст“ между родители и деца. От своя страна юношите най-често признават, че не са мотивирани да споделят с възрастните, тъй като не срещат разбиране и съпричастност, а се сблъскват с „наставнически“ тон. Това създава доста голяма пропаст между поколенията, не мислите ли?

Ставайки свидетели на днешните случаи на „тормоз“ в училище, и вербален и физически, родителите остават тревожни за средата, в която расте детето им. Тормозът всъщност е навсякъде, както и онлайн. Винаги съм съветвала за особено внимание дори и към най-дребните знаци, било страх, неразположение, отказ на юношата да ходи на училище. Това не бива да се игнорира, тъй като вредните последици от тормоза може да продължат дълго време след това, дори в по-зряла възраст. Нека не забравяме, че обикновено тийнейджърите имат нужда да общуват помежду си, дори и да използват непрестанно новите технологии.

Прави ми впечатление, че често се получава следния парадокс. Има родители, които от една страна закрилят и обгрижват твърде много тийнейджъра, удовлетворяват и най-капризните му желания, било за покупка или забавление, а от друга страна не престават да дават съвети от типа на „не прави това, не прави онова“. На тази възраст децата вече знаят всичко за живота си, дори и за интимния си живот, и родителите не могат да останат постоянно свързани с тях … От друга страна, същите тези родители „затварят очите си“, когато децата им сърфират непрестанно в интернет или излизат през нощта, например. Това е доста голямо противоречие: родителите твърдят, че не искат да ги изпускат от поглед, а в същото време не успяват да разберат, че децата им прескачат през прозореца вечер, че обикалят нощните улици в съмнителна компания, а всяка година броят на подрастващите с дрога нараства.

Прекомерното обгрижване, свръх амбиции и заръки задушават, вместо да защитават. Родителите трябва да вярват в децата си, да ги подкрепят, да им дават отговорности, съизмерими с техните умения. Да им гласуват доверие за избора, който правят, а не да застават пред тях с лица, изразяващи панически ужас. Съвсем достижимо е да се разговаря без критика, негативизъм и осъждане. Съвсем нормално е също така да изискваме от децата си ангажираност към семейството, както и това да имат свои задължения към дома.

Изключително важно е да се поощряват подрастващите, както всички деца, те също имат нужда от подкрепа и насърчаване. Изразяването на съпричастност в моменти на разочарование или радост, на успех или неуспех, на споделяне, за собствените си тревоги, дори и за собствените си грешки на тяхната възраст. Винаги можем да намерим време да прекарваме в задушевни разговори, които сближават. Да открием дейности, интересни за цялото семейство, било спорт, кино, хоби. Животът ни учи на взаимоотношения чрез изпитанията, грешките, споделянето и на провали и на успехи. Нашата роля е да дадем възможност на децата си да се развиват във всеки смисъл на думата, т.е. да растат и да се движат съзнателно.

Трябва ли да позволим на децата си да поемат рисковани начинания, виждайки че детето греши? За да им се даде възможност за избор не трябва да считаме децата си за неспособни да направят такъв за себе си. Трябва да признаем, че в бъдеще те ще ни напуснат и че един ден ще бъдат далеч от зоркия ни поглед. Затова нека да им се позволи постепенно да се дистанцират, да разпознават границите и да ги дефинират ясно, и точно това е, което ще им помогне да се осмелят да направят личен избор. Няма никакво значение дали ще съжаляват или напротив ще бъдат горди със своите постижения. В противен случай детето остава крехко в своята психика, лесно се подвежда и подражава на лидери в групата, изпитва удоволствие да експериментира с нови поведенчески форми, а този тип деца са най-уязвими от рискови поведения. И парадоксът е, че след това, те повече няма да се нуждаят от това да поемат отговорност за себе си, да поемат рискове, няма да имат желание за развитие, защото настъпва апатия. Единствените им развлечения остават алкохолните партита, приятели, лишени от амбиции, от там и честите случаи на грабеж, изнасилване, побой и др. Мога да добавя и канабис, без да се осъзнава риска и вредата от подобен вид наркотици.

Нека не оставяме на случая да реши вместо нас, можем да останем ангажирани с децата си, но да не ги отказваме от мечтите им. Да ги признаваме и уважаваме като личности и да изградим взаимно атмосфера на доверие.

Коментари