ТЕ, свръхнадарените и свръхинтелигентните се смятат за различни. Самите те често се страхуват да не бъдат взети за глупави. И все пак са свръхнадарени, изключителен подарък, който погрешно се счита понякога за патология, определяни като хора с хиперактивно, биполярно разстройство...
Надарените демонстрират високи способности, свръх IQ. Затова обикновено са самотни, изолирани и трудно намират приятели. Хората, които общуват с този тип личности имат усещането за "твърде много" . Това се дължи на високата интензивност на действие при интелигентните, скоростта на мисълта им. Те са нетърпеливи да изслушат другите, всичко това ги прави различни и трудни за общуване. Тази сложност, нетърпение, нарушава, дестабилизира и техният собствен живот. Техните емоции са в повече за обикновените хора. Те са свръхемоционални - хипер щастливи, хипер тъжни, хипер ядосани. Те в действителност са хипер активни, хипер енергични, защото се нуждаят от все повече и повече. Поради същата причина те очакват и от другите повече от нормалното - супер взискателни например. Хората, с които общуват се чувстват често критикувани, понякога обиждани, тъй като не могат да задоволят очакванията на свръхнадарения. Често за тях се мисли като за обсесивни личности.
Свръхинтелигентните се изказват сложно, поразяват ни със своите отговори, реагират мигновено. Имат множество интереси, мислите им са хаотични понякога и изглеждат като обзети от мания. Друга особеност е, че поради свръхмозъчна дейност, понякога те са неконтролируеми за самите себе си, заемат се с нещо, критикуват се, изоставят го, и всичко това на твърде бързи обороти. Тъй като възприемат бързо вземат прибързани решения и заключения.
Интензивността, в която живеят свръхнадарените притеснява нормалните хора. Всичко, което е извън нормата се смята за анормално. Децата, например, с изявени дарби се считат за биполярни, хипер активни, обсесивно - компулсивни. Те не могат да имат приятели, защото често са разочаровани и наранени от другите. Не са способни да създадат хармонични отношения. Понякога самите те губят връзка със себе си. Често ги диагностицират със синдрома на Аспергер.°
Да, да бъдеш свръхнадарен, свръхинтелигентен те прави различен, но не и болен. И това съвсем не бива да се разглежда като патология. Децата трябва да са наясно със своето състояние, за да не се чувстват потиснати и наранени. Също така трябва да се говори с психолог, защото етапите през които преминават по-късно са липса на сън, свръхемоционалност, свръхскорост на мисълта и на речта. Необходимо е да преминат през редица тестове, да се подпомагат в правилната насока. Затова те трябва да са наясно със своите възможности, да се научат да контролират емоциите си и всички възможни крайности в поведението. По този начин енергията се държи в правилната посока, разкриват се талантите, творчествто, идеите. Също така се оформят и нормални взаимоотношения с другите хора, съдават семейство, деца и продължават живота си по нормален начин. В крайна сметка свръхнадарените са създадени за това, за да дадат своя принос към света.
°Смята се че синдрома на Аспергер е част от аутистичния спектър, който се проявява в края на втората или през третата година от живота на детето. Характерно за него е, че речта се появява преди ходенето и засяга предимно момчета, като съотношението е 8:1. За разлика от аутизма, при синдрома на Аспергер не се наблюдава изоставане в когнитивното развитие и речевите възможности. Повечето от хората със този симптом са със средно и над средно ниво на интелигентност. Често децата със синдром на Аспергер са много умни и интелектуално развити за възрастта си, изумявайки околните със знанията си и способността да запаметяват с лекота. Това е и причината състоянието да се нарича още „синдром на малкия професор“.
Коментари
Публикуване на коментар