Какъв е смисъла на живота? Този вечен въпрос се задава често и настоятелно и това показва, че той е един от онези въпроси, които занимават умовете до най-висока степен. Проблемът за смисъла на живота възниква, когато индивидът е изправен пред ситуацията свободно да избере стила на своя живот и пътя по който да го осъществи. Нека да погледнем гледните точки на трима известни психолози, формирали собствени теории в психоанализата и допринесли своят дял с редица трудове.
АЛФРЕД АДЛЕР
- Какво е станало с онези хора, които не са допринесли с нищо за благото на обществото? - Отговорът е, казва Адлер: те са изчезнали безследно. Нищо не е останало от тях, те са угаснали физически и духовно. Земята ги е погълнала. С тях е станало същото, както с измрелите животински видове, които не са могли да влязат в хармония с космическите дадености. Тук има скрита закономерност, като че ли питащият Космос повелява: "Махайте се! Вие не сте схванали смисъла на живота. Не можете да продължите в бъдещето."
Адлер ориентира психологичната мисъл към социалните детерминанти на поведението. Той разглежда човешкия индивид приоритетно като социално същество. Хората са „осъдени да бъдат социални“, те са съзнателни същества и разбират причините за поведението си. Те могат да осъзнават слабостите си както и да си поставят цели към които се стремят. Човешкото поведение се поражда и разгръща в определен социален контекст. За да се разбере човешката природа е нужно да се разберат социалните отношения. Човешкото поведение е водено от вродени социални подбуди, които заставят човека да се отказва от егоистичните си цели, за сметка на целите на общността, стремейки се към изграждане на едно съвършено общество. Колкото до удоволствието и щастието, те не са крайни цели, те са само странични продукти от търсене на смисъла. Истинското благо е възможно само когато човек се опитва да помогне за щастието на другите.
КАРЛ РОДЖЪРС
- Целта на живота и най-дълбоката същност на човека се намират в движението напред, в развитието, в себеосъществяването. Пълноценно функциониращият човек се отличава с някои особености като: откритост към преживяванията, екзистенциален начин на живот „тук и сега“, организмично доверие, емпирична свобода, креативност. Човекът притежава и добро и лошо. Когато не се подтискат емоциите, желанията, потребностите те взаимно се балансират и хармонизират. Себеактуализацията, според Роджърс, по своята същност е съпроводена не толкова с приятни изживявания, колкото с мъка, болка, борба и различни удари. За съжалени твърде много хора спират някъде по пътя на своето развитие без да го осъществят напълно. Кое е важното, за да реализира човек себе си. На първо място той трябва да бъде себе си, да следва своята природа, да се приеме и обикне, такъв какъвто е. Задължително условие е и вярата в себе си и възможностите си за развитие. Важно е човек да е открит и отворен към своя опит, към това, което става вътре в него и извън него. Съществено условие е също и да се живее в настоящето, да има максимум адаптация и текуща, променяща се организация на Аз-а и личността. Важна предпоставка за пълноценното функциониране е човек да не опростява или ограничава възможностите, които животът му предлага, поради страх, предразсъдъци или нещо друго. Пълноценното функциониране на всеки човек е уникално, продължава през целия му жизнен път и е най-важната цел в живота му.
ЕРИХ ФРОМ
- „Всеки човек може да направи от живота си нещо повече от това, което е в момента“ . Според Фром човека е продукт от динамичното взаимодействие между вродените му потребности от една страна и натискът на социалните предписания от друга. Днешният човек е загубил способността си да изживява спонтанно всеки трепет, всяко вълнение. Какво е свободата? От една страна хората смятат, че са се избавили от външните окови и че могат да постъпват според собствените си желания. Но истината е, че продължават да се подчиняват на анонимни авторитети, приемат едно Аз и се залъгват, че знаят какво искат, мислят и чувстват. „За да бъде уверен в своите ценности - казва Фром- човек трябва да познава самия себе си и своята способност за добро и продуктивност.“ Любовта, освен със загриженост и отговорност, трябва да е съпроводена и с уважение към съответната личност, за да не се изяви като господство и притежание. Целите на живота за повечето хора са ориентирани към материалните ценности, както и към властта, славата и успеха на всяка цена.
Фром задава риторичния въпрос: „Ако аз съм това, което имам, в случай че го загубя, кой съм тогава?“ Така се появяват онези сразени, опустошени хора, които в един момент от живота си разбират по какъв грешен път са вървели. Другите, намерили смисъла на живота си в себеосъществяването и в придържането към изначалните, общочовешки ценности, знаят, че „Ако аз съм онова, което съм, а не онова, което имам, никой не може да застраши сигурността ми и да ме лиши от чувството на идентичност. Центърът на моето съществуване е в самия мен, способността ми да бъда и да реализирам същностните си сили е част от моя характер и зависи единствено от мен“.
Коментари
Публикуване на коментар